Ревю: ,,Втора кожа'' - Катерина Стойкова

Добре дошло, Непознато потропване

по сърцето или на сърцето. Или от него.

Във всеки случай нещо настоява.

Всички спотаяваме дъх, 

но никой не отваря.

Втора кожа е плашеща, искрена до болка книга и именно затова е толкова нужна! Тази плетеница от случки, обединени от отчаянието, страха, опита да продължиш и невъзможността да забравиш, ляга на сърцето на читателя и доказва, че човешкото страдание е важно, че заслужава и трябва да бъде чуто. Стихотворенията са гръмък отказ от живота в преструвки, в срам и вина. Призовават да спрем да прикриваме чуждите прегрешения и, доколкото можем, да не се наказваме за тях. 

Зашити като труп в чувал, древни

като самата мен - куклите ми, 

детските ми играчки пристигат

от България със самолет.

С измачкани коси, полуоткъснати уши

и разлепени ретини, те заемат толкова

място, колкото и преди.

Сега какво, питат ме презрително.

Ще живеем заедно, отговарям убедително.

Между страниците на книгата един пласт кожа наистина пада - вдига се завесата, криеща насилието в един дом, в който детските мечти и семейната обич са отдавна погребани. А над пръстта, под която са положени, едно дете и неговата майка обитават царството на ужасите. Насилието под каквато и да е форма е издевателство към най-съкровенното - нашата душа. А тази на момиченцето от историята, която, за съжаление, е съвсем истинска и изживяна за авторката и безброй други хора по света, е разкъсана, агонизираща. 

Изминатите километри, изминалото време не значат нищо, защото спомените са живи и настървени. Порасналото дете не вижда покаяние у виновния, а нуждата болката му да бъде видяна и призната от околните, които винаги удобно са си мълчали, продължава да се блъска в ребрата му. То иска маските да паднат, а лъжливите думи да замръзнат на устните на насилника, оставайки неизречени. Винаги само в страданието си, то не намира упора дори в майка си, която се примирява със ситуацията и повтаря, че е останала заради детето. Тя не намира силата да се изправи срещу мъжа си дори когато насилието се прехвърля върху дъщеря й като така става съучастница в кошмарното дело. 

Добре дошъл, Момент,

в който се поглеждаш в огледалото

и на рамката забелязваш

нарисувани седем рози.

Поне пет от тях изглеждат отворени,

като че крещях от ужас.

Устните им имат зъби. 

Колко недобре трябва да бъдеш,

за да видиш това?

Вторият ти бивш съпруг заяви:

Ти си повредена,

и ти каза да.

Две от розите приличат

на нормални цветя.

Въпреки че едното

виси с наведена глава.

Героинята на тази книга е непримирима, гневна, белязана, но тя обича. Затова дори в момент на афект, на косъм от това да удари майка си тя се възпира. Затова продължава да се обажда на баща си въпреки всичко сторено от него. Вярвам, че именно тази любов е нейната сила, разковничето, което я запазва цяла и я прави по-добра от родителите й. 

Прошката към бащата е невъзможна и незаслужена, но тази към себе си? Втора кожа е смела изповед, която ни предизвиква да нарушим зловещата тишина, обграждаща насилието, да се потопим в непрогледния мрак, в който живеят изживелите го. Да се запитаме дали е възможно човек да преглътне собственото си мълчание и да изгради здравословни връзки въпреки средата, в която е отраснал. 

Веднъж

тя си изцапа обувките с кал

и повече никога не ги обу.

Много пъти, 

когато беше малка,

баща й я удряше, 

и когато порасна, 

не му се обади никога. 

(Почти.

Звънеше всяка седмица,

но трудно

го обичаше.)