Ревю: ,,Странноприемница Ямайка'' - Дафни дьо Морие

Странноприемница Ямайка, макар и написана век по-късно, следва традицията на английската литература от 19 век с готическите елементи, зловещата атмосферата и самият си сюжет. Паралели, заради които често бива сравнявана с романи като ,,Джейн Еър''. Преднамерено старинният й език е омагьосващ, а мистерията, около която е изградена историята, пробужда интерес и нетърпение у читателя сюжета да достигне кулминация си.

Странноприемница Ямайка, в днешни дни

Действието се развива през 1821г. Двайсет и три годишната героиня Мери Йелън след смъртта на майка си заминава, за да живее с леля си, Пейшънс. Нейн дом става ,,Ямайка'' - странноприемница, която всички почтени хора избягват на всяка цена. Гости няма, а в бара се събира единствено съмнителната групичка на деспотичния мъж на Пейшънс - Джос Мерлин. Скоро момичето открива, че те крият ужасна тайна и бива изправена пред дилемата как да осуети плановете им и в същото време да защити леля си от последствията. Всички описани места, включително странноприемница, са реални и послужили за вдъхновение на авторката. 

Морие бързо влиза под кожата на читателя с мрачния пейзаж, чувството на обреченост и преди всичко предчувствието, че нещо разтърсващо е на път да се случи, което съпътства Мери от пристигането й в западналата странноприемница до самия край на книгата. Проливният дъжд, зловещо размятаната от вятъра табела, реакциите на хората при чуването на дестинацията на момичето ни подготвят за едно опасно приключение с много обрати.

“Oh, I don’t know,” he said carelessly. “Put you in a fine gown and a pair of high-heeled shoes, and stick a comb in your hair, I daresay you’d pass for a lady even in a big place like Exeter.” “I’m meant to be flattered by that, I suppose,” said Mary, “but, thanking you very much, I’d rather wear my old clothes and look like myself.” 

Мери Йелън е отгледана от майка си - независима жена, която така и не се омъжва повторно, но за която накрая животът без опора се оказва прекалено много, за да бъде понесен. Мери е възпитана в това да се труди и да обича простичкия живот и природата. Тя умее не само да се стреми към по-добро бъдеще, но и да оценява това, което има. Изгубвайки майка й, тя започва да мечтае за своя собствена ферма, спокойствие и пространство да бъде себе си. Колкото и премеждия да застават на пътя й, нейната стабилност й помага да продължи и да търси изход, дори когато това я поставя в риск. Въпреки снизхождението, което среща заради пола си, тя излиза далеч от стандартния статичен женски образ и преследва неуморимо целта си да изобличи чичо си, дори когато силите й са на привършване.

Джос Мерлин съвсем естествено е първият и основен антагонист, който тя среща, и може би най-реалистичният образ в романа. Пиянството и жестокостта му към отблъскващо покорната му жена, която изглежда е изгубила всякакво достойнство, самоуважение и разум, кара Мери да го намрази. Тя опитва да намери пробойна в тези странни отношение, но нуждата на Пейшънс от Джос и обратното се оказва твърде здрава. Лелята отдавна се е превърнала в проста робиня, която търпи ужасния характер на мъжа си, всички издевателства и дори ги оправдава, а Джос си няма никой друг. Идващ от семейство, белязано от насилие, престъпност и липса на любов, поведението му е обяснимо, но не и оправдано. Самонадеяността, която Мери забелязва в него в началото, се оказва само маска, която бързо пада, щом заживява в дома му. Въпреки саморазрушителността си той има свой неуспорим чар. Редките му, но шокиращи прояви на нещо подобно на доброта, нестихващата му параноя да не бъде заловен и чувството на вина, което поражда кошмарите му и го кара да търси спасение в алкохола показват, че въпреки това, в което се е превърнал, у него все пак е останала някаква човещина.

Съревнованието между Джос и Мери е постоянно. Нейната дръзка, любопитна и смела природа го вбесява, но и буди възхищението му. Иска да я съкруши, да потуши огъня в нея и в същото време се надява, че няма да успее. Може да се доказва като негодник в почти всяко отношение, но проявява към нея по-скоро грубост отколкото жестокост, не се възползва от девойката, въпреки че има тази възможност, и дори я защитава от наглите ръце на компанията си. Не прави никакъв опит да я изгони от дома си, въпреки че тя застрашава и усложнява престъпната му дейност, дори донякъде желае присъствието й и в пиянството си изповядва пред нея най-съкровенните си тайни. Тази негова слабост й позволява да действа в посока осуетяване на плановете му.

“I don't want to love like a woman or feel like a woman, Mr Davey; there's pain that way, and suffering, and misery that can last a lifetime. I didn't bargain for this; I don't want it.” 

Мери Йелън далеч не е наивна романтичка и се ужасява само при мисълта да попадне в клопката на рутинен, нещастен брак. Съдбата на много жени по това време е точно такава - да погубят себе си в името на нещо, което бързо спира да носи удоволствие и да осмисля дните им, но тя е решена да си осигури достоен живот. И все пак тя не може да отрече силата на женските си чувства, когато среща по-малкия брат на Джос, Джем Мерлин - самоуверен, остроумен конекрадец, който въпреки лошата си кръв и нехайно подхвърлените си подигравателни думи към нея веднага предлага да й помогне да избяга. Неговото присъствие в книгата не е голямо, но именно това го прави специално и очаквано с нетърпение от читателя. Любовната им афера е ненатрапчива, а самата Мери със своята действеност в отношенията им показва, че жените трябва да имат думата във връзките, които градят. Да не се страхуват да действат и да не се ръководят единствено от гордост и маниери, да се научат не само да чакат другия, а на свой ред да се стремят към него, когато това зове сърцето им. Разликите в характерите на двамата и целите им не се оказват пречка, а дори им помагат. Излиза, че човек не трябва толкова да избягва да се отклонява леко от принципите си понякога, защото различните моменти от живота ни изискват различен начин на действие, а най-важно е винаги да преследваме онова, което ни вълнува и развива. 

He stood for everything she feared and hated and despised; but she knew she could love him. Nature cared nothing for prejudice. Men and women were like the animals on the farm at Helford, she supposed; there was a common law of attraction for all living things, some similarity of skin or touch, and they would go to one another. This was no choice made with the mind. Animals did not reason, neither did the birds in the air. Mary was no hypocrite; she was bred to the soil, and she had lived too long with birds and beasts, had watched them mate, and bear their young, and die. There was precious little romance in nature, and she would not look for it in her own life.

Странноприемница Ямайка е готически роман с приключенска нотка, грабващ с увлекателния си и както бавен в едни моменти, така и забързан в други сюжет, въздействащите описания и невероятно изградената обстановка.

“Why are you sitting here beside me, then?” 

“Because I want to; because I must; because now and forever more this is where I belong to be.”