Ревю: ,,Всичките наши тела" - Георги Господинов

Непредумишлено

Разбира се, всяко раждане е убийство с отложена във времето дата. Спусъкът е натиснат, един тих куршум вече лети насам и някой ден ще стигне при теб. Заподозрените в убийството те поемат в ръце и ти се радват, а ти се дърпаш и плачеш.

Мамо, тате, вие ли го направихте...

Всичките наши тела е сборник с кратки истории, много от които въпреки своята повторяемост в нашето ежедневие успяват да предизвикат както усмивки, така и тъга. Книгата поражда особено чувство у читателя, срещайки истории с хумористична нотка, гледащи с лека подигравателност на човешките драми, с такива, които засягат теми като носталгията по (не)преживяното чрез опита или книгите, необяснимата болка, която остава с нас дори след като всичко друго е изгубено, и неминуемия край, гледайки към който се нуждаем от подкрепата на друго човешко същество повече от всякога.

Смяна на жанра

Само преди 150-200 години пътуването от единия до другия край на континента е било приключенски роман - смяна на файтони, замръкване по пътища, странноприемници с шумни компании и лукави домакини, разбойници по пътя, болести, почивки, пресичане на реки.

Сега трае по-малко от прочитането на приключенски роман.

В 5 следобяд взех самолета от София, в 8:30 бях в Лисабон. По пътя нищо интересно.

Умозрителни и същевременно леки за четене, някои от любимите ми разкази, намерили мястото си в тази книга, сравняват живота от отминалия век с този сега. Дори излагайки на показ негативите на нашето време и изгубената магия на онзи простичък, лишен от технологии и толкова богати възможности, но някак по-щастлив свят, те ни напомнят, че всъщност някои неща, включително човешката същност, не се променят особено, а във всеки от нас дреме духа на прадедите му. Свързани сме, колкото и да се опитваме да затвърдим самостоятелност. Миговете на уединение са едно, животът в самота - друго, а второто обикновено не можем да си позволим (причиним).

Обелване на ябълка

Има движения, които събуждат миналото. Обелвам бавно една ябълка с джобно ножче (джебна ножка, казваха някога), наблюдавам как се вие спиралата на кората, обърсвам ябълковия сок по ножчето. Ръката ми си спомня за ръката на баща ми, която си спомня за ръката на дядо ми. Не аз, ръката ми помни. Не аз, дядо ми реже ябълката. И тримата преглъщаме доволно.

Голямо внимание е обърнато и на детството, неговата роля в оформянето ни като личности и все по-честото връщане към него, което съпътства остаряването. Осъзнаването, че то е било най-волното време от живота ни, а ние - най-непресторени и истински мъдри, че тогава, без да знаем нищо, сме следвали истинския си път, ни кара именно там да търсим отговорите. Да си припомняме мечтите, за които всъщност никога не сме спирали да копнеем. Да утешаваме сърцето, което светът принуждава да стане лед. Да съберем смелостта да изпитваме всичко както преди - така безотговорно, така опасно.

Хеле, която искаше да се прероди в ръкавица

Имаше поне три явни причини за това:

- защото ръкавиците винаги се търсят,

- защото са шарени,

- защото топлиш любимия човек.

И една скрита причина:

- защото после половин година си почиваш.

Включително и от любимия човек, добавям аз, а Хеле се смее. 

Любовта към книгите и чуждите животи, в които те ни позволяват да се потопим, е в основата на произведението, а късите разкази ни поднасят разнообразни теми по категоричен и емоционален начин. Първата ми и не особено приятна среща с автора стана чрез Естествен роман и за мен той е вече доказано по-силен в кратката форма. Всъщност явно не само за мен, имайки предвид съдбата на разказа Сляпата Вайша (превръщането му в анимационно филмче, което достигна Оскарите), както и скорошната премиера на екранизацията на няколко други негови разказа - 8 минути и 19 секунди (ревю). Впечатлена съм не само от съдържанието на Всичките наши тела, но и от факта, че Георги Господинов не се страхува да експериментира с по-неизвестен жанр и въпреки нестандартния си подход успя да развълнува толкова хора с издаването на книгата си.

Раздяла

Защо плачеш сега, нали ти ме уби...