Беше грешка!


В ерата на технологиите, развитието, неспирното движение човек лесно се губи. Потъва в ефимерностите на съвремието или се подхлъзва и, прекалено нестабилен и емоционален, цопва в тъмните води на съмнението. Защото така е устроен светът: може да тичаш на спринт, да се умориш, да позабавиш темпото, с последни сили да местиш крака, но накрая все трябва да спреш, защото пред теб на всичкото отгоре се появява и преграда. В един момент всеки от нас открива, че е вече неспособен да следва пътя, по който е поел, и това разбираемо поражда животински, неукротим страх. Това, което той ни пречи да видим, е, че пречката е всъщност нов шанс: човек не би напуснал сигурността, еднаквостта, освен ако не се прояви проблем. Промяната е онова, което ни прави по-добри, устойчиви и впечатляващи, но ние обичаме това, което имаме, и рядко бихме рискували да го изгубим заради крехката надежда, че така ще получим нещо по-ценно.

Проблемите са всъщност външно отражение на вътрешното ни състояние, нашите най-тайни опасения, поставени в реални ситуации. Понякога косвено, друг път не, ние сами създаваме тези ситуации и, припомняйки си всички стъпки, които сме направили, се удивляваме, че не сме видели предварително къде ни водят. Решенията - в началото малки, безобидни и с времето все по-големи и определящи последвалите събития, които взимаме, ни отвеждат на тъмно място, където преобладава чувството на вина, срам, отчаяние. Ето защо ние избираме да ги наричаме грешки - ''нещата, които ако бях направил правилно, нямаше сега да съм така прецакан''.

Мисля, че е време да се замислим върху този прекалено използван израз и неизменния негативизъм, който придава на изборите ни. Така ли предпочитаме да ги възприемаме? По-леко ли щеше да ни бъде, ако не бяхме взимали тези решения? Вероятно. Но по-добре ли щяхме да сме наистина, ако не бяхме направили тези ''дяволски'' неща? Едва ли.

Да, ако не си бяхме позволявали да прекрачим зададените от нас граници, несъмнено щеше да ни е по-лесно. Защото нямаше да се налага да поставяме под съмнение онова, което преди това сме приемали за чиста монета. Щяхме да се въртим около старите драми, които така и не разплитаме. Щяха да ни ръководят познатите страхове, които не смеем да назовем. И съвсем никога нямаше да се изправим срещу тях и да станем по-осъзнати.

Сега кажете: Наистина ли сме толкова объркани? Нима не знаем къде отиваме? За какво мечтаем? Кога и с кого се чувстваме най-щастливи? Една малка, сладка грешка не променя отговорите на тези въпроси. А ако не ги знаете, тя може дори да ви доближи до това да ги научите.


Коментари

Популярни публикации