Ревю: Сърцето с девет стаи - Джанис Париат

 

Може би това е единственият начин да я задържиш. Любовта. Никога да не й позволиш да се осъществи. Да обичаш, иначе казано, означава винаги да губиш. И нима не е вярно? Онази въображаема целувка струва колкото хилядите други, които си усетил по устните си. 

Казвам това, за да се утеша.

    Сърцето с девет стаи е една много красива, но и много тъжна книга, в която опознаваме главната героиня единствено през очите на хора, които преминават през живота й. Това кара да се замислим за следата, която оставяме в нечий живот, за спомените, чрез които продължаваме да живеем в сърцата на другите много след като пътищата ни са се разделили. Това са нещата, които осмислят свързването с останалите и болката, която ни носи то. 

    Портретът на любовта е искрен, защото не е представен само в светлите тоналности. Напротив, той е изрисуван най-вече със синьото на скръбта, на загубата, която не може да бъде предотвратена, защото неразделно съпътства всяка привързаност. Има пъстри тонове, които напомнят за вълнението, радостта от срещата с любовта, но историята не ни позволява да забравим, че това са само мигове. Мигове, които изтичат между пръстите ни. 

    Фрагментарният начин, по който е написана книгата, ни позволява да проследим как главната героиня, която като всички останали в книгата остава неназована по име, се превръща от момиче в жена, променя се, но и в някаква степен си остава същата. Не научаваме историята й от първо лице, което прави образа й мистериозен и безкрайно любопитен за читателя. Това, че я виждаме през погледа на хора, които са я обичали, нейни партньори или кратни спътници е много интересно, защото така успяваме да проследим опитите й да създаде нещо трайно, да забележим кои проблеми се преповтарят и така донякъде да си обясним защо взаимоотношенията, които изгражда, се провалят. Връзките изкарват наяве най-доброто и най-лошото от човека и книгата не се проваля в това да представи и двете страни на героите в нея.

    Нашата героиня още от ранна възраст знае какво е да бъдеш изоставен. Може би именно заради детската травма, с която не може да се справи, загубата продължава да я съпътства през целия й живот. Макар и след много болка и разочарования тя достига до осъзнаването, че загубата е част от живота. Колкото и да искаме, не можем да задържим нищо и никого в живота си. А когато опитаме да го направим, разбираме, че има и нещо по-лошо от раздялата – поддържането на една илюзия, която може да бъде спукана така лесно както балон с игла. Любовта е нещо, на което трябва да се наслаждаваме, докато трае, а когато приключи, трябва да сме способни да го признаем. 

    Един от мъжете, с които главната героиня се среща, казва: ,,Не съм този, който изоставя“, но всяка случка в романа ни връща към идеята, че раздялата понякога е израз на любов към себе си и уважение към отсрещния, че тя изисква нравствена сила и мъдрост, която не всички притежават. Защото ако не можеш пълноценно да бъдеш до някого, оставането губи своя смисъл.

 - Той каза, че не е от хората, които изоставят... и знаеш какво означава това, нали? 

- Какво?

- Че винаги ще бъде онзи, когото изоставят... И аз бях от хората, нали знаеш... - продължаваш ти - ,,изоставяна", а не ,,изоставяща"... но ми се иска да мисля, че вече не е така...

Обръщам се към теб. 

- Какво става, когато изоставяш хора?

Поколебаваш се за частица от секундата.

- Това позволява и на двама ви да израснете.