Ревю на ,,Бяла като мляко, червена като кръв'' - Алесандро д'Авения

Веднъж един царски син седнал да обядва. Докато се хранел, порязал си пръста и капка кръв паднала върху изварата.
Тогава казал на майка си:
- Мамо, бих искал жена, която да е бяла като мляко и червена като кръв.
- Ех, синко, щом е бяла, няма да е червена, а ако е червена, няма да е бяла. Но търси, пък дано да намериш.

“Любовта на трите нара”
в книгата на Итало Калвино
“Италиански приказки”

 ,,Бяла като мляко, червена като кръв'' на Алесандро д'Авения е трогателна и завладяваща история за важността на мечтите, колебанията, страха и откриването на любовта там, където не сме очаквали, която поражда дори по - голям вихър от емоции у читателя.

Сюжетът се върти около Лео, типичен тийнейджър, който обича да играе футбол, смята учителите за "защитен животински вид'', който той се надява да изчезне веднъж завинаги, и се увлича по Беатриче, момиче с буйни червени коси, което все не намира смелост да заговори. Скоро обаче съдбата го изправя пред поредица от изпитания. Беатриче се разболява от левкемия.

Лео беше доста объркан в началото, но се промени толкова много с напредването на книгата. Изживях всички тези емоции чрез него, видях нещата през неговия поглед и това ме накара да го почувствам много близък. И все пак той успя да осъзнае истинските си чувства, да намери себе си. Повярва си, стана по-зрял, научи, че понякога любовта е спокойствие, подкрепа, чувство за принадлежност и най-после видя това, което беше пред очите му през цялото време. 

Силвия, най - добрата приятелка на Лео, много ми хареса като характер и поведение. Беше зряла, лоялна, момиче, на което може да се разчита, и се опитваше да налее акъл в главата на Лео, което си е доста смела и благородна мисия според мен. Радвам се, че те двамата намериха път един към друг, уповаваха се един на друг.

Тогава разбрах, че когато се изправиш пред свободата на морето, не е важно да имаш кораб, а място, където да отидеш, пристанище, мечта , заради която си струва да прекосиш простора.

Мечтателят, както го нарича Лео, е новият му учител по история и философия, който му помага да осъзнае собствените си способности, но накрая той научава дори повече от запознанството си с Лео.

Да подариш някому собствената си болка е най - красивия акт на доверие.

Беатриче за мен остана леко неясна като образ, едно момиче, над чиято глава е надвиснал буреносния облак на смъртта, притиснато към земята от знанието, че животът я напуска. Момиче, което вътрешно се бори със страха. 

После Беатриче заплаква и усмивката се смесва със сълзите. 

Приковал поглед в нея, аз се питам защо болката и радостта плачат еднакво.

Това е книга, до която си струва да се докоснете - е едновременно трагична, красива и вдъхновяваща, точно като живота. (Тиражът е изчерпан, но може да си я свалите от тук.)