Ревю на ,,Миг преди никога'' - Джесика Редмерски

Камрин има нужда да остави всичките си задръжки и спонтанно да се впусне в нещо ново, да преживее своето приключение, така че решава да замине, без значение от крайната спирка. В автобуса се запознава с Андрю, който е на път към родния си град, за да види умиращия си баща. Любимият ми израз get itchy feet в тази книга определено важи.

До голяма степен Камрин сякаш се мъчеше да открие себе си някъде, далеч от хаоса на ежедневието си. Ако това не беше романтична книга или просто беше написана по различен начин, най - вероятно тази част от книгата щеше да е доста по - изявена, но за жалост случаят не е такъв.. 

Идеята е невероятна и начинът на писане ми допадна. Но не само безличната корица ме подразни, но и клишетата, които буквално ме ''шибнаха'' в лицето след 140 страница. До този момент разбирах търсенето на Камрин и страха на Андрю, усещах как обиквам книгата и героите.. Бях потънала в тяхното приключение, допадаха ми като двойка и бях прекрасно настроена към историята. И тогава авторката съсипа всичко изградено буквално за МИГ. 

Имам предвид, хайде стига, сериозно ли трябваше да намесваме цялата работа с грубия секс и ,,Ако спиш с мен, ще трябва да ми позволиш да те притежавам'' нещото?! На кого ми беше нужно това?! Освен че не виждам как е възможно някой да притежава друг човек, освен самия себе си, това ни най - малко не се връзва с изградените от авторката, персонажи, поведението им до този момент и въобще с каквото и да е. И да допълня, че имаше една сцена от това естество в колата по време на шофиране.. Едно не разбирам: Как, по дяволите, не катастрофираха?!

Раздвоена съм в мнението си за тази книга и трудно бих могла да кажа дали ми харесва. Не е кой знае колко сериозно задълбочена. Повтаря се тематиката с трагичната история на героите и този тип неща ми се сториха страшно безсмислен. Авторката изкуствено е насилила сюжета, превръщайки го в мелодраматичен (по същата причина не харесвам и края).

Иронично е как героите постоянно говореха как не искат да бъдат предвидими, а краят на книгата беше именно такъв. Ще излъжа, ако кажа, че съм се разчувствала, напрегнала или въобще изпитала някакви по - силни чувства. Единственото нещо, което донякъде ми допадна в последните страници, беше писмото от Андрю за Камрин.

Не знам дали ще прочета някога втората книга. Имам чувството, че първата ако не друго е поне цялостно завършена и сякаш продължението е напълно излишно.

Макар и леко (доста!) наивна, книгата е увлекателна и бих я препоръчала на хората, които си падат по романтични книги.