Ревю: 8 минути и 19 секунди (8’19”)

8 минути и 19 секунди (8’19”) е екранизация по 6 разказа на Георги Господинов от сборника му ,,И всичко стана луна'', обединени от темата за ''апокалипсисите'' в човешкия живот и колко такива може да понесе една душа. Името на филма идва от едноимененния разказ на писателя, в който разбираме: точно 8 минути и 19 секунди е времето, което имаме преди да разберем за смъртта на Слънцето. Никога не знаем дали сега не текат тези последни минути.

Идеята, която филма представя, е, че всеки от нас има в живота си своите апокалипсиси, нашето собствено Слънце гасне и целият ни свят се свежда до това незабележимо за околните рухване на устоите ни. Човешката болка може да се побере в един-единствен миг на мълчание - това специфично затъмнение, което обаче ни носи съвсем нова яснота. Понякога ни подтиква да съпреживеем чуждата болка, да усетим как свързването с другите е всъщност свързване с нас самите (,,Дъщеря''), друг път - тегли към миналото и корените ни, към покоя, сигурността и обещанието, че няма да останем сами (,,Обащиняване'', ,,Старецът и морето''). Всяка една от историите ни сблъсква с различното, неизмеримото, онова, което едва сега опознаваме в себе си чрез света и неговите предизвикателства.

Ако нещо не стане веднага, като го искаш, по-добре после хич да не става.

,,Закъснелият дар'' ни показва, че границата между подарък и наказание е тънка, а животът понякога най-подигравателно и жестоко ни дарява с някога така желаните, мислени, обожавани неща... твърде късно. Липсата на едно нещо измъчва умовете ни непрестанно, докато още се нуждаем от него, но всяко нещо има своя момент и с изместването му начинът, по който го възприемаме, може коренно да се промени. 

Имаме ли право да се намесим в живота на другия, дори с помахване с ръка?

8’19” е филм, в който почти не се говори. Просто защото няма нужда от думи. В ,,Кристин, която маха от влака'' разговорът е мислен, но това не го прави по-малко реален. Говорят погледите, жестовете, неповторимите чувства и мисли, които се загнездват в нас при срещата ни с определен човек - неща, далеч по-откровени от завоалираните приказки, които разменяме един с друг. Можем да видим как един случаен (или не) непознат е способен да ни накара да се усъмним в идеите, които досега сме следвали неотлъчно, и да ни изкуши да се доверим на детинското му щастие. Все пак когато такъв волен човек те привлече необяснимо и ти покаже как за първи път да вкусиш свободата, можеш ли да се въздържиш да не преосмислиш, поне за секунда, всичко, в което си вярвал? 

Георги Господинов е много интересен автор, а проницателността и човещината, от които са изтъкани разказите му, са били добре усетени от екипа и пренесени на големия екран. Актьорската игра, самите кадри и красивия начин, по който са заснети, правят изживяването незабравимо и оформят 8’19” в емоционален, но фокусиран, съкровен проект, който въздейства на публиката хем със своята простота и непретенциозност, хем с богатството си на послания.