Ревю: театралната постановка ,,Жан и Беатрис"

До всички мъже в този град. Млада наследница, напълно с ума си и с ясно съзнание, никога никого не обичала, нито майка си, нито баща си, нито котката си, търси мъж, който да успее да я заинтересува, развълнува и прелъсти. В посочения ред. Срещу значително възнаграждание.

Жан и Беатрис е постановка, която изглежда и се усеща като приказка и като всяка такава на пръв поглед ни се струва повърхностна, но с разгръщането си показва, че отдолу лежи онази наша човешка тъмнина, към която все избягваме да поглеждаме. Защото чувстваме, че дори с поглед бихме могли да й вдъхнем живот и сила, достатъчни да измести всичко друго в нас. 

Героинята на Елена Петрова - Беатрис, е силен и убедителен образ, отличаващ се със своята мечтателност и дистанцираност от реалността. Измислените й истории сякаш нямат край, а преувеличените й и свръхемоционални реакции често ще ви карат да се чудите дали е толкова ''напълно с ума си'', колкото твърди в обявата, която пуска. Ледената й маска много бързо пада, когато се отпуска в компанията на Жан и става както нахална, бъбрива и обсебваща, така и заредена с чувства, по детски развълнувана. Непрестанното й говорене всъщност просто крие трудността й в общуването и искрената нужда от приятел.

Тя прибягва към любовта като към последна надежда за спасение, поставя върху другия цялата отговорност да я ощастливи - товар, който едни отношения не могат да носят. Свежда чувството до това някой да я ‘’заинтересува, развълнува, прелъсти’’. Тази представа, натрапена й от останалите ("Бяха ми казали, че ако обичаш един мъж…") и разкрасена от въображението й, я впримчва в капана на собствените й очаквания. Можем да видим характерните за съвремието начини любовта и живота ни да бъдат поставени в кутия. Ако нещо не е по точно замисления дизайн, то не е истинско. Онази специфична идея за любовта, която макар всеки човек да изгражда различно за себе си, трови всяко сърце еднакво.

За какво беше всичко това? То е толкова странно и търсят в гърдите си онзи огън и се питат откъде се е взел. От сърцето? От мозъка? Изглежда им като филм, който са гледали много отдавна. В паметта им са останали някакви сцени, някакви яростни схватки, но вече не си спомнят защо са се карали героите. Защо тя го заключи? А той защо искаше да я удари? Забравили са. Пият кафе и мълчат. Той поставя ръката си върху нейната и така е всяка сутрин до....

Жан, изигран от Иван Радоев, е поставен в другата крайност - той е практичен, мълчалив, сериозен, а единственото, което го интересува, са парите. Готов е да се изкачи до 33-тия етаж на изоставен небостъргач и да угажда с часове на дразнещата Беатрис само и само за да ги получи. Историите, които й разказва, за да премине през предизвикателствата, които тя му поставя, издават опита му да скрие най-съкровените си чувства, да задуши нуждата от близост, за да не ''щурмуват'' душата му, нежеланието от чуждото дишане да зависи собственият му живот. Самотата е твърде дълбока рана, която, колкото и да превързва, никога не спира да кърви.

Въпреки че има своите комични моменти, Жан и Беатрис носи трагичността на проблемите в съвремието, на които хората твърде често позволяват да рушат взаимоотношенията им. Страховете, лъжите, идеализирането, които съпътстват животите ни, са брилянтно представени. Химията между актьорите и емоциите, които влагат в изпълнениято, правят постановката нежна, докосваща и потикваща към размисъл. Тя ни напомня нещо, което често забравяме - любовта винаги идва в различна премяна, а за да я познаем, трябва да затворим очи за всичко, което са ни (и сме си) казвали.

Можете да гледате Жан и Беатрис още веднъж преди края на сезона - в театър ,,Българска армия'' на 13 юни, Голяма сцена.